Автор: Благовест Бенишев, Труд Следвайте Гласове в ТелеграмОт тихата сила до новият

Автор: Благовест Бенишев, " Труд " Следвайте " Гласове " в Телеграм

От тихата мощ до новият геополитически хегемон на международната сцена единствено дни след преизбирането на президента Си Дзинпин за исторически трети мандат отпред на Китайската национална република, Пекин внезапно даде поръчка да е доста по-активен състезател. Един път залагайки се като поръчител на мира в Близкия изток и възобновяване на дипломатическите връзки сред Иран и Саудитска Арабия. И повторно с не малко значимата аудиенция на китайския държавен глава в Москва за диалози с Владимир Путин, от които изпъкна ясно, че даже Китай и Русия да имат видимо общи ползи в геополитическия си конфликт с Вашингтон, рецесията в Украйна по никакъв метод не ги прави по-близки. Новото разпределяне на картите, което разгласи Китай предизвика европейските водачи внезапно да се троснат преди 10 дни и на ура тази седмица в Пекин идват президента на Франция Еманюел Макрон, в компанията на ръководителят на ЕК Урсула фон дер Лайен, за стратегически диалози с президента Си Дзинпин и китайското управление. По всички тези въпроси – къде се пада Европа във международната визия за Китай, по какъв начин се нарежда и какво цели Пекин и до каква степен България следи какво се случва и употребява обстановката, беседваме с видния политолог и дълготраен публицист, и редактор в държавната Китайска медийна група (КМГ) в Пекин, Тодор Радев.

- От прочут като въздържан балансьор на интернационалната сцена, последните седмици Китай изпъкна като най-новата движеща мощ в международния дневен ред – от почналото помиряване в Близкия Изток под егидата на Пекин, в частност, през връзките с Русия в подтекста на войната в Украйна и визитата на президента Си Дзинпин в Москва преди седмица. Имаше ли ясни сигнали преди този момент, че Пекин възнамерява да излезе от личната си сянка по този метод? 

- Имаше не просто сигнали, а това е наклонност, логически резултат от процеса, в който възходящата икономическа мощност и въздействие на Китай беше неизбежно да не потърси политическо одобряване.

Първата сериозна поръчка за това беше концепцията на Си Дзинпин от 2014 година за „ китайската фантазия за велико национално възобновление “, която всъщност съставлява идеологически отговор на американската фантазия, и зададе посоката на китайските упоритости. В на практика проект тези упоритости откриха отражение в самодейността „ Един пояс, веднъж “, в БРИКС, Шанхайската организация за съдействие, в инициираните от Пекин финансови институции като Новата банка на БРИКС, Азиатската банка за инфраструктурно развиване, други формати и механизми като тези за съдействие с Централна и Източна Европа, Африка, Латинска Америка и Карибите, арабските страни, АСЕАН, в напъните за образуване на зони за свободна търговия в Азиатско-тихоокеанския район като да вземем за пример Регионалното всеобхватно икономическо партньорство. Накратко, Китай оформи гъста мрежа от двустранни и многостранни институции, формати и механизми със страни, на практика от целия свят.

Ако проследим държанието на китайската дипломация през последните 10 години, откогато Си Дзинпин пристигна на власт, ще забележим, че то е много поредно в тази тенденция и има три съществени акцента – по-активно ангажиране на Пекин със международните процеси и институции, и вдишване на водеща роля в тях, когато това е възможно; приоритет на икономическата дипломация, чиято цел с изключение на бизнес изгоди е да сътвори също по този начин положителен имидж и удобна външна среда, нужни за продължение на китайското развитие; и най-важното, опити за образуване на консенсус – към този момент най-вече измежду разрастващи се и недоволни от актуалната световна система за ръководство страни – по отношение на нуждата от нейното реформиране и определяне на, както го назовават в Китай, интернационалните връзки от нов вид, учредени на многополюсността, и в които Западът, неговите полезности и ползи да не бъдат преобладаващи.

- Какво съгласно Вас промени концепцията и метода?

- Това което се случи през тези 10 години и което също даде тласък на Китай да изостави позиция си на релативно въздържан състезател и да търси по-активно наличие във всички значими процеси е, че страната беше принудена да се раздели последователно с визията, че може да реализира задачите си, разчитайки, най-общо казано, на положителната воля и рационалното отношение на другите към нейните планове, и разбра, че в случай че желае да се утвърди като сериозен фактор в интернационалните връзки ще би трябвало да си го извоюва в изискванията на конфликт на ползи и опълчване, основно със Съединените щати.

Тук обаче е нужно едно значимо конкретизиране. Китай възприема себе си като велика мощ и се стреми другите да го преглеждат като такива, само че не в световен проект, а по-скоро в неговия район. Това е една от огромните разлики в метода на Пекин и Запада към интернационалните връзки. Традиционното китайско схващане за дипломацията, в основата на което стои стратагемното, а не ценностното мислене, допуска, че централната страна в даден района не би трябвало да разрешава враждебна политика измежду прилежащите страни и приема за предписание да не основава враждебни връзки с други огромни сили. За разлика от Съединени американски щати, Англия, Франция, даже Съветския съюз, в исторически проект, когато се е оказвал изправен пред антикитайски стъпки на някое държавно управление в района, Пекин не им е противодействал с директна интервенция във вътрешните работи на тези страни, като да вземем за пример да стартира непосредствено свалянето на тези режими или поддържа „ цветна гражданска война “.
Така че би трябвало да се прави разграничаване сред нарасналата интензивност на Китай, която следим сега по горещи въпроси на интернационалната политика, и нападателния метод към тях, който би бил извънредно нехарактерен за китайците. И мисля, че добър образец за това е точно помиряването сред Иран и Саудитска Арабия.

- Преди преизбирането за трети мандат на президента Си Дзинпин интернационалните наблюдаващи чакаха Китай да подходи в новото уравнение на международния баланс на силите, възползвайки се от отслабването на Съединени американски щати и Русия, поради спора в Украйна, с цел да отбрани лични дългогодишни геополитически ползи, имам предвид в частност въпроса с Тайван, политиката на Пекин не наподобява да отива в такава посока?

- Действията на Китай в отговор на миналогодишната аудиенция на председателката на Камарата на представителите на Съединени американски щати госпожа Нанси Пелоси в Тайван демонстрираха за следващ път, че той не е податлив да работи хазартно и първосигнално, с цел да удовлетвори да вземем за пример публичното мнение в страната или властта да извлече някакъв кратковременен актив от обстановката.
Промяна в обстановката обаче има, само че тя не е обвързвана толкоз с смяната на конфигурацията и опциите, които дава обстановката в Украйна, а по-скоро с цялостното утежняване на връзките на Пекин със Запада и което не разрешава на Китай повече да разчита за основаването и удобни условия и поддръжка от страна на Съединени американски щати и техните съдружници в опитите за обединяване. Напротив, Вашингтон демонстрира, че е все по-склонен да употребява Тайван като противотежест на китайското въздействие и даже като инструмент за сдържането на Пекин. Така обаче се получава един обаян кръг. Опитите на Китай да повлияе на обстановката с по-силен напън и проява на мощ карат Вашингтон и Запада да поддържат по-активно Тайпе, а тайванските управляващи – да разчитат от ден на ден на външна поддръжка против континентален Китай. Това пък убеждава Пекин, че съществува съглашателство сред тайванските сепаратисти и непознати сили и в допълнение втвърдява неговата позиция към острова. Позитивното съгласно мен тук е, че при сходни обстановки Китай е посочил, че по-скоро няма да работи преждевременно, а избира да изчака и което нормално до момента играеше в негова изгода – от една страна, убеждавайки хората в Тайван, че обединяването с континенталната част не е самоцел, а развой, който би трябвало да удовлетворява и двете страни, с цел да може да бъде сполучлив, а от друга, демонстрирайки на съседите си и останалия свят, поредност и действителни старания за спокойно решение на казуса. Така че не мисля, че към този момент има изгледи войната в Украйна да промени съществено досегашния курс на Китай към Тайван и да го радикализира.

- Какви ползи съгласно вас ще преследва Китай като самопоставил се поръчител на новосъздаващите се връзки в Близкия Изток – повече стопански или геополитически? 

- Краткият отговор е и двете. Китай е относително нов фактор в Близкия изток, само че се вижда, че смисъла на този район за него стартира да нараства последователно от началото на века и изключително в последните години, защото той се преглежда освен като източник на енергийни запаси, нужни за китайското развиване, само че и като отговор на стратегическото му „ обграждане “  и опити за „ въздържане “ от Съединените щати в изискванията на забележимия крах на американската „ мека мощ “ измежду арабските общества след войните в Ирак, Либия, Афганистан и „ Арабската пролет “. Това, което характеризира китайската политика в Близкия изток е нейният прагматизъм. Така да вземем за пример, Пекин осъди военната намеса на Съединени американски щати в Ирак през 2003 година, само че по-късно поддържа наличието на американските войски там като стабилизираща мощ. Същевременно, до момента в който Вашингтон носеше главната тежест за сигурността в страната и обираше политическите негативи от войната, Ирак се трансформира в най-големия търговски сътрудник на Китай в Близкия изток и третият му максимален снабдител на нефт след Саудитска Арабия и Русия. Освен това, съгласно отчет на шанхайския университет “Фудан ” от предходната година, на пръв взор изненадващо, само че Ирак се оказва най-големият адресат на китайски вложения по линия на самодейността “Един пояс, веднъж ” на стойност близо 10,5 милиарда $. Тоест, без значение за коя съответна страна в Близкия изток става въпрос - Иран, Саудитска Арабия или Египет - Китай се стреми да бъде оптимално прагматичен в връзките, показвайки обаче по този метод и един различен на американския метод към близкоизточните проблеми, който не се приема по никакъв начин неприятно от арабските общества. Това обаче не значи, че Китай се стреми да измести изцяло Вашингтон от района в кратковременен или даже средносрочен проект или че е подготвен да поеме ролята му на главен поръчител за сигурността там. Но арабският свят несъмнено се наложи като един от главните вектори на китайската външна политика в последното десетилетие и тежестта на Пекин там – и в стопански, и в геополитически проект, най-вероятно ще продължи да нараства, основно в контраст на американската.

- След изненадващите ходове на Пекин, идната седмица се чака посещаване в Китай на френския президент Еманюел Макрон и ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. Какви са вероятностите в връзките сред Европа и Китай – до момента, и в вероятност, поради новите геополитически действителности?

- През идващите години вероятностите на китайско-европейските връзки ще зависят от един единствен фактор – до каква степен Европа ще съумее да еманципира действително политиката си към Пекин от тази на Вашингтон. От една страна Европейски Съюз продължава да е основен експортен пазар за Китай, даже в някаква степен по-голям от Съединени американски щати, защото структурата на търговията им е по-балансирана, а комерсиалният недостиг по-малък. Пекин продължава да не преглежда Европа и като геополитически, исторически и цивилизационен противник или съперник за въздействие в света, което я отличава доста от Вашингтон в очите на китайците. Тази обстановка обаче стартира да се трансформира след световната финансова рецесия от 2008-2009 година, когато в китайско-европейските връзки излязоха на повърхността напрежения и проблеми. Тяхната кулминационна точка беше политически документ на Европейската комисия от 2019 година, в който се отправяха директни рецензии и условия към Пекин в голям брой сфери, и това края на самобитния “медения месец ” в икономическите взаимоотношения. Последвалата пандемия от Ковид-19 и нейното политизиране, а в този момент и войната в Украйна и китайската позиция към нея, доведоха до верижна реакция, при която Китай и Европа се оказаха от двете страни на медийното противостоене и влязоха в сюжет, който обслужва действително американската тактика за въздържане на Китай и в която европейските страни нямат благоприятни условия или предпочитание да вървят към баланс на силите. От началото на спора в Украйна разнообразни европейски водачи дават разнообразни сигнали за това по какъв начин виждат ролята на Китай в разрешаването му и това демонстрира, че сега в Европейски Съюз няма явен консенсус накъде да вървят връзките. Най-неотложната задача пред Европа сега е привършване на войната в Украйна и всички визити и срещи сред европейски и китайски политици в идващите месеци евентуално ще бъдат отдадени на опити Китай да окаже въздействие и да се предотврати директна помощ към Москва. Затова не чакам китайско-европейските връзки в директно бъдеще да се концентрират върху двустранни въпроси, само че ми се коства, че в Европа има воля и предпочитание политиката към Китай да не бъде функционалност на американската, въпросът е до каква степен тази позиция ще надделее. 

- Говорейки за въздействието на Китай в международния дневен ред, няма по какъв начин да не засегнем тематиката Африка. Пекин е главен мотор на икономическите подеми, посредством крупни вложения, на цялата територия на Черния континент от две десетилетия. По себе си Африка също е терен на спора Запад-Русия от години. С евентуалното „ сдобряване “ на мюсюлманските страни от Близкия Изток, какви благоприятни условия има Китай „ да заеме “ дефинитивно и вековното място на Европа, като покровител на африканските страни? 

- Африка е необикновен и различен доста значим вектор в китайската външна политика още от 50-те години на предишния век, като смисъла ѝ за Пекин върви по две съществени линии – политико-идеологическа и икономическа. Китай, също както Африка, възприема себе си като жертва на „ западния колониализъм и империализъм “, когато след Опиумните войни от средата на 19-ти век е трансфорат в полуколония. В китайската история това се разказва като „ векът на национално оскърбление “ и е извънредно мощен мотивационен фактор за устрема на сегашен Китай да се утвърждава като мощен и самостоятелен състезател на интернационалната сцена. И бидейки към този момент подобен, Пекин постоянно влиза в ролята на „ гласа на разрастващите се страни “ и бранител на ползи, възприемани като общи за тази група, да вземем за пример по-справедливо правото на глас в Международния валутен фонд в интерес на нововъзникващите стопански системи или настояването му развитите страни да изпълнят уговорката си към разрастващите се за даване на средства и технологии за битка с климатичните промени. Значението на Африка за Китай като източник на запаси е значимо, само че то не трябва да се преекспонира. Пекин има потребност от поддръжката на Африка за подсилване на своята роля и позиция в интернационалната политика и интернационалните организации по въпроси като човешките права, правото на една страна да избира личен път за развиване, невмешателство във вътрешните работи на другите, които са основни в китайската визия за това по какъв начин би трябвало да наподобява светът. И точно в този подтекст би трябвало да бъдат обсъждани десетилетните китайски старания за икономическа, финансова, просветителна, здравна и друга помощ към африканските страни.

- С дългогодишния си опит в връзките сред България и Китай, смятате ли че има постоянна връзка сред София и Пекин последните години – имам поради от началото на самодейността „ Един пояс веднъж “ сред Китай и Европейски Съюз преди над десетилетие, до привидното цялостно заледяване на комерсиалните връзки по време на пандемията, до опциите, които евентуално се откриват в този момент?

- Отношенията сред България и Китай се характеризират с един любопитен абсурд. От една страна те демонстрират забележителна резистентност и поредност без значение на измененията във властта, само че от друга – в стопански и капиталов проект България се държи най-дистанцирано във връзка с китайски капитали и по-мащабни планове в нашия район. София взе участие във всички срещи, свързани с самодейността “Един пояс, веднъж ” и механизма за съдействие сред Китай и Централна и Източна Европа, само че от това не произтичат основни резултати. Китайски компании не съумяват да навлязат, а съгласно мен не биват и допускани, в съществени браншове като енергетика или транспортна инфраструктура, без значение, че оферират конкурентни условия и имат доста добра експертиза. До момента не са осъществени и по-сериозни китайски капиталови планове като да вземем за пример плана за развиване на пристанище Варна, за концесията на летище Пловдив, за построяването на „ интелигентен град “ край Елин Пелин. Преди парламентарните избори през април 2021 година за първи път в стратегии на няколко партии се появи като акцент развиването на търговско-икономическите връзки с Китай, само че влизането ни след това в продължителна политическа неустойчивост и разбъркването на геополитическите пластове, още веднъж отвлече вниманието от китайския вектор. И сега обстановката е, че Китай не е даже в топ 20 на непознатите вложители в България и това надали ще се промени скоро.

Тодор Радев е магистър по политология от СУ „ Св. Климент Охридски “. Работил е като публицист в разнообразни български медии, а от 15 години е част от Китайската медийна група (КМГ) в Пекин. Специализирал е " Международни връзки на Китай " в университета " Сун Ят-сен " в Гуанджоу и Сямънския университет. Автор е на книгите " Китайците ", " Един пояс, веднъж - китайската вероятност ", преводач и редактор е на " Китайската фантазия за велико национално възобновление. Избрани фрагменти от речи и изявления на Си Дзинпин ", създател е на редица изявления, свързани със актуалното политическо и идеологическо развиване на актуален Китай.

Инфо: " Труд "